| автор | преводач | редактор |
|---|---|---|
| Божидар Маринов | Цветемира Николова | Райчо Николов |
Лично за мен е много важен въпросът за личното предназначение в контекста на Божието царство. Този интерес се пробуди, когато прочетох книгата на Ръшдуни „Бунт срещу зрелостта“. По-конкретно – главата „Какво е човека?“, в който авторът пише следното:
Божието определение за човека в Исус Христос означава, че човекът е пресъздаден по Божия образ чрез изкупителното дело на Исус Христос и му е дадена конкретна задача в историята. Прогресът е осигурен и историческото развитие започнато чрез средствата на Божия изкупителен акт веднъж завинаги. Неновороденият човек желае да прекрати историята. Марксисткият идеален ред е статична и непроменима реалност (за същото мечтаят анархисти и прагматици). Божието сътворение и изкупление FIXME дава ход на историята. Господ е дал на човека цел и предназначение. Светът трябва да бъде покорен от човека. За да бъде изпълнена тази цел, човекът първо трябва да се покори на Бог. 1
Ръшдуни, разбира се, използва думата „човек“ в най-общ смисъл, прилагайки я човечеството по принцип. Тоест, за да може човечеството да покори земята, то трябва първо да се покори под Бога и да стане заветно общество.
В същото време изучавах концепцията за триединството. Имайки разбирането за еднаквото върховенство на единия и многото, реших да приложа думите на Ръшдуни и за отделния човек. За да може заветното общество да изпълни ролята си в историята, отделният човек също трябва да има своя конкретна роля и предназначение. Не е достатъчно да се говори общо относно задачата и целта на човечеството. Мисионерът и проповедникът трябва да говорят конкретно за задачите и целите на всеки отделен човек в Божия план и в изпълнението на Великото поръчение.
Ние направихме първите си стъпки да образоваме домашно нашите деца в една враждебна на християнството и на домашното образование среда. Ние с моята съпруга от самото начало бяхме убедени, че нашето домашно образоваоние няма да има смисъл, ако не научим деца си да търсят и намерят тяхната конкретна задача и предназначение като отделни личности, в Божия план. Не само като членове на нашето семейство, не само като членове на църквата или общността. Ние имахме много ясна постмилениална и теономична визия не само за общностите, в които те ще участват, но също за техния живот – ние имахме визия за победата на Божието царство и покорството под Божия закон за живота на нашите деца:
„Ти знаеш, сине, че Библията започва с Градина, където скъпоценните камъни и златото са разхвърляни наоколо. Знаеш също, че завършва с Град, чиито улици и стени са изградени от тези камъни. Твоят живот трябва да бъде посветен на това да намериш този специфичен ъгъл в Градината, който принадлежи само на теб, и да го оставиш изграден и работещ за Божия слава когато напуснеш тази земя. Твоята работа е да капитализираш част от Божието творение – да я направиш полезна и производителна. Много е важно да намериш коя е твоята част.”
За нас беше ясно, че децата ни имаха нужда от собствени цел и посока. Не бихме и помислили, че някой който разбира Завета за покоряването на земята и Великото поръчение би си помислил нещо друго по отношение на личното предназначение и целите на християнското образование.
Скоро пак се сблъсках с идеята за личното предназначение. Преди няколко седмици прочетох свидетелството на дъщеря на християнски апологет в Интернет.
Момичето е било обучено в апологетика и богословие от нейния баща по един много последователен и задълбочен начин. Тя знаела всичките стихове и всички логически отговори на възражения. И въпреки това, тя казва че отхвърля вярата на родителите си. Предполагаемата причина за това е, че тя изведнъж е намерила въпрос относно християнската вяра, на който никой християнин – включително и баща й – не можел да отговори.
Всъщност, въпросът е глупав и твърдението, че няма отговор е двойно по-глупаво. Отговор има. Обаче основният въпрос, е:
„Защо едно интелигентно момиче би използвало такъв смешен претекст като извинение, за да отхвърли вярата на родителите си?“
Имаше едно нещо което липсваше в описанието, което тя дава на своето възпитание и строгата програма за обучение по апологетика дадена от баща й:
Той не я е научил как да открие своето лично място в Градината, от което тя трябва да изгради град.
Тя е била обучена да защитава вярата си, или по-скоро вярата на родителите си. Обаче не е била обучена да завладява територии за Царството като отделен човек с нейните собствени предназначение и област на владеене.
Горе долу по същото време мой приятел се обърна към мен за съвет относно възпитаването на неговите деца. Конкретният въпрос беше свързан с тяхното желание да играят спорт неделя след обед. Неговият възглед за Съботата, беше малко по-строг от моя. Аз не съм толкова стриктен съботянин колкото са много от моите реформирани приятели, обаче нещо привлече вниманието ми в неговото описание: Децата му очакваха, че ще станат професионални спортисти и това би бил техният начин да прославят Бога. Дори да пренебрегнех моите лични подозрения относно такъв начин на прославяне на Бог, заключението беше очевидно:
Децата му имаха много ясна визия за тяхното бъдеще, и тази визия не беше в следствие на влиянието и обучението на баща им.
Моите деца също играеха спорт, свиреха на различни музикални инструменти, свиреха в местния оркестър. Все славни неща, които изкушават човек да се чувства важен и доволен от собственото си представяне и победи. Обче дори и за момент децата ми не са изкушавали да вярват, че тези на пръв поглед примамливи моменти на слава показват бъдеще на професионални спортисти или музиканти.
Това което подозирах беше, че моят приятел е пропуснал да обучава децата си за тяхното лично призвание и те са намерили такова извън контекста на образованието което са полуличили от него. Оказа се че подозрението ми е вярно. Не ги беше учил. Той ги беше учил на моралните граници на благовестието.
Обаче липсваше насока и цел за приложението на благовестието в техния собствен живот.
Това въобще не са изолирани случаи. Дори сред осъзнатите, изповядващи, заветни, теономисти, домашно образоващи християни виждам същия модел: децата са учени на моралните граници като най-висшето изразяване на тяхната вяра. Те не биват учени как да намерят личното си предназначение – да намерят посока, смисъл на живота си и цели за бъдещето, приложени към техния личен живот. Има места където учи и проповядва за предназначение, но то е главно колективно, приложимо към семейството и църквата.
Личното предназначение на човека под Бога липсва.
Следва: Личното предназначение и Божието царство: „Камъкът стана Планина“_